Бонзата отначало се вцепенил от учудване, после се разкрещял:

— Дух! Дух! В чайника има дух!

И като подхванал полите на робата си, побягнал като луд. На виковете му дотичали неколцина от неговите ученици. Щом казал какво се е случило, те се въоръжили с метли и влезли смело в помещението.

Чайникът си бил на огъня и врял спокойно.

— Но… почтени бонза, къде е духът? — запитали го те.

— В чайника беше! — отвърнал бонзата. — Когато го сложих на огъня, той изкочи от вътре и се развика: „Пари ми, пари ми!“ — Сигурен ли сте? Вижте, той си ври там спокойно.

— Но аз ви казах, че духът изкочи от чайника и се развика; „Пари ми, пари ми!“ Смятате ли, че аз съм човек, който казва на черното бяло?

Момчетата не знаели какво да мислят. Не се осмелявали да кажат на свещеника, че може би само така му се е сторило, и взели да бутат чайника с дръжките на метлите и да викат:

— Къш… къш…Хайде излизай!

Но чайникът невъзмутимо продължавал да си къкре.

Бонзата запазил от случката неприятен спомен. Той накарал да извикат вехтошаря и му рекъл:

— Този чайник говори. Той казва: „Пари ми! Пари ми!“ Вземи си го, не го ща вече.

И така вехтошарят си го взел. Той бил смаян. Никога не бил чувал такава невероятна история. Сложил чайника до леглото си и заспал.

Но ето че посред нощ едно тънко гласчето повикало: „Вехтошарю, вехтошарю!“

Добрият човек се стреснал и седнал на леглото. Огледал се на всички страни, после се ощипал да не би да сънува, защото виждал пред себе си чайник с глава, крачета и опашка на язовец.

— Добър вечер — рекло чудното създание. — Аз съм язовецът, който ти някога освободи. За да ти се отблагодаря, се превърнах в чайник. Устрой утре едно представление. Аз ще танцувам. Ето така, гледай!